Ти си храм

Ти си храм!

Подреждаш икони на стената.
Грижливо почистваш пепелта.
Втренчен поглед,мълчаливо дихание.
Слагаш в рамка вечността.

Иконата погалваш,палиш свещ.
Докосваш длани за молитва.
Очи притваряш и шептиш слова
изписани, от избелялата реликва.

Ти си храм!
Във теб иконата прашала във ъгъла стои.
Затрупана от скрупули и изтъркани клишета.
Мълчаливо чака да я откриеш ти...

Изтупай себе си!Бъди като водата!
Отмий гнева,омразата и завистта!
Излъскай добротата и се облечи във любовта...
Олтара е твоята Душа!

Усещане за топлина

Не зная вече как нещата да наричам.
Звучат ми само, като прости имена.
Не зная как вкуса им да опиша.
Думите изтриват същността.
Не зная как за уханието да ви разкажа
на цветята,на утринната бяла роса.
Не зная как с невидимия вятър да ви срещна
и на полета му да ви предам,
да ви отнесе надалеч,на среща
със залеза и със Старата луна.
Не зная как мъглата,таз завеса дивна
със думи да повдигна и разкрия
очите да погледнат и да видят,
туй що се крие...Там.

Не зная как.Тъй всичко се променя,
а думите... едни и същи си стоят.
Упорити,верни на времето,
изхабени,остарели...не отстъпват.

Не зная вече как нещата да наричам.
С думи се споделят важните неща.
А важните неща,като птиците отлитат,
остава само онова,неповторимото усещане за топлина.
И То е толкова вълшебно...
Не се казва.То трябва да искри.
Както Слънцето показва на Земята,
без думи...колко Й принадлежи!

Утро Магия

Утро-Магия

Блещукат утринните капчици роса,
гъделичкани от слънчевите лъчи.
Превръщат се след туй в мъгла.
На деня завеса,вълшебна магия.

Усещат босите крака
свежестта неповторима.
Затвори очи,разтвори ръце!
Завесата вдига се,отивай!

Не, недей отваря ти очи.
Усещането е тъй неповторимо!
С ръце Деня си прегърни...
А утрото ще остане най-голямата магия!

Щастието е топло одеало

Щастието е топло одеяло

Помолих утрото да ми даде
от своята бодрост,от своята свежест.
От нежната си утринна роса,
за да мога да му се наситя.

Помолих от слънцето да ми даде
от своята енергия лъчиста,
за да мога да светя през нощта,
само светлина да виждам.

Помолих вятъра да ми даде
от своя дъх, гальовен повей.
Косите си със него да закича.
Да вплета в тях всеки спомен.

Помолих гълъба да ми даде
от своя глас на нежна птица.
Всяка сутрин да се будя
с вълшебния глас на гълъбица.

Поисках от времето да ми даде
още много мигове вълшебни
И да спре в онези мигове блажени
Когато Рая на Земята слиза.

Моля най накрая теб
Позволи ми да те обичам!
Щастието е топло одеяло.
Прегърни ме и да се завием.

Поема

П О Е М А 
за мухата,паяка,щуреца,мишката,вятъра и.... за Теб

Какво!?Аз!?...Сатира да пиша!?
Какво е туй?Защо така?
Природата е моята стихия.
Тишината и Любовта...

Но добре,че за несгодите си
искам да забравя, 
и ето на,
за да се позабавлявам
ще пропиша,
щом казвате,и сатира...

Със чувство пиша за нещата,
но кое да усмея аз сега.
Налях си бира и зачаках,
зачаках да подейства тя.
Я, ето муха във бирата ми влезе...
Да я махна!?Да я смачкам на часа!?
О не!Не си мислете...
Та колко ще ми изпие, таз мъничка душа...
Как от бирата си да я махна.
Как да пие да не й позволя,
като и тя сигурно иска да забрави,
като мен, че е нещастна муха.
Пък и паяк в банята ми мрежа
от дни усилено плете.
Как да го убия,как да го изселя,
като не ми дава просто сърце.
Та нали там много скоро
ще имам полза от това,
ароматизатора си "Роза",аз ще закача.
Щурец във спалнята ми влезе
и свири неуморно там.
Какво от туй,че ще пробие
една-две дупки във чаршафа стар.
От стаята си няма да го гоня.
Навън аз няма да го изнеса.
Така безплатно музика ще слушам
и тока скъп няма да хабя.
Мишчица за съквартирант си имам,
но все не мога да й угодя.
Уж сиренце й слагам там до скрина,
а тя си се чувства,като у дома.
И от мюслито ми снощи взе си,
и от розовия сладолед...
Но как да кажа аз иди си
във този зной,във този пек!?
И прозореца на вятъра отворих
да влезе и той у дома...
Нищо, че ще ми разхвърли
листите със стихове,писма.
От вкъщи вятъра няма да изгоня
не искам да го укротя...
Той е "виновен"за моя полет.
С него до край ще летя.

И пак не стана сатирично,
а житейско,истинско,лирично...
Да се радваме на малките неща
е посланието ми към света.

Създателя у дома си приюти
мушици,паяци,щурци...
От слънцето си отчупи
не,няма да те изгори.
От вятъра със шепите вземи
не няма да те напраши.
Косите си със тях сплети
и дома ти ще се озари.

След туй... поспри и се отпусни!
Слез долу... и се настани!
Започва филма...затвори очи!
Главния герой си Ти!

Сън

Сън

Когато идваш вечер във съня ми,
ще залостя прозорци и врата...
И ще се помоля тихо пак в съня ми,
да си тук...до мен и на сутринта...
И когато слънцето почука
и отлости моя Ден
нека...моля се..., да си тука,
остани завинаги при мен...
А когато вятъра задуха,и с трясък
отвори прозореца ми овехтял...
Погледни ме в очите и остани тука,
при мен във плен на вятъра и на съня.
Ще подишам в устните ти зажаднели
Ще усетя аромата на утринна роса...
Ще изрисувам профила ти с цвете,
ръката си във твоята ще преплета...
...И деня ще бъде тъй прекрасен
ще се изпълни с истинска любов.
Любов от вечността желана...
Даже утрото и вечерта ще се слеят във едно.

Картина /на твореца в мен/

Картина
на твореца в мен

Нарисувай ми,художнико,сълза!
За да изплача живота си със нея.
Да я изтрия след това
и мъката ми да изтлее.

Нарисувай ми,художнико,ръка!
Да погаля света със нея.
Да погали и той мен след това...
Нали закон неписан има,
каквото правиш двойно те постига.

Нарисувай ми художнико,крила!
Крила на пеперуда,тънкокрили.
Да литна на високо и след това
в картините ти да се скрия.

Нарисувай ми,художнико, уста!
Нежни,жадни устни ми нарисувай.
За да мога нежни думи да мълвя.
За да мога страстно да целувам.

Нарисувай ми,художнико, врата!
Врата на пътя ми,ми нарисувай.
А зад нея... светлина...
Без ключалка...ще се отваря се с душа.

Позволи ми,художнико,сега
четките да ти измия,
да ги прибера след това,
за да имаш време, сега към края...
Да хванеш моята ръка
и с моите крила да полетим.
Да минем заедно през моята врата,
там...от другата страна
и във светлината да попием.