Ти си храм!
Подреждаш икони на стената.
Грижливо почистваш пепелта.
Втренчен поглед,мълчаливо дихание.
Слагаш в рамка вечността.
Иконата погалваш,палиш свещ.
Докосваш длани за молитва.
Очи притваряш и шептиш слова
изписани, от избелялата реликва.
Ти си храм!
Във теб иконата прашала във ъгъла стои.
Затрупана от скрупули и изтъркани клишета.
Мълчаливо чака да я откриеш ти...
Изтупай себе си!Бъди като водата!
Отмий гнева,омразата и завистта!
Излъскай добротата и се облечи във любовта...
Олтара е твоята Душа!
сряда, 5 март 2014 г.
Усещане за топлина
Не зная вече как нещата да наричам.
Звучат ми само, като прости имена.
Не зная как вкуса им да опиша.
Думите изтриват същността.
Не зная как за уханието да ви разкажа
на цветята,на утринната бяла роса.
Не зная как с невидимия вятър да ви срещна
и на полета му да ви предам,
да ви отнесе надалеч,на среща
със залеза и със Старата луна.
Не зная как мъглата,таз завеса дивна
със думи да повдигна и разкрия
очите да погледнат и да видят,
туй що се крие...Там.
Не зная как.Тъй всичко се променя,
а думите... едни и същи си стоят.
Упорити,верни на времето,
изхабени,остарели...не отстъпват.
Не зная вече как нещата да наричам.
С думи се споделят важните неща.
А важните неща,като птиците отлитат,
остава само онова,неповторимото усещане за топлина.
И То е толкова вълшебно...
Не се казва.То трябва да искри.
Както Слънцето показва на Земята,
без думи...колко Й принадлежи!
Утро Магия
Утро-Магия
Блещукат утринните капчици роса,
гъделичкани от слънчевите лъчи.
Превръщат се след туй в мъгла.
На деня завеса,вълшебна магия.
Усещат босите крака
свежестта неповторима.
Затвори очи,разтвори ръце!
Завесата вдига се,отивай!
Не, недей отваря ти очи.
Усещането е тъй неповторимо!
С ръце Деня си прегърни...
А утрото ще остане най-голямата магия!
Блещукат утринните капчици роса,
гъделичкани от слънчевите лъчи.
Превръщат се след туй в мъгла.
На деня завеса,вълшебна магия.
Усещат босите крака
свежестта неповторима.
Затвори очи,разтвори ръце!
Завесата вдига се,отивай!
Не, недей отваря ти очи.
Усещането е тъй неповторимо!
С ръце Деня си прегърни...
А утрото ще остане най-голямата магия!
Щастието е топло одеало
Щастието е топло одеяло
Помолих утрото да ми даде
от своята бодрост,от своята свежест.
От нежната си утринна роса,
за да мога да му се наситя.
Помолих от слънцето да ми даде
от своята енергия лъчиста,
за да мога да светя през нощта,
само светлина да виждам.
Помолих вятъра да ми даде
от своя дъх, гальовен повей.
Косите си със него да закича.
Да вплета в тях всеки спомен.
Помолих гълъба да ми даде
от своя глас на нежна птица.
Всяка сутрин да се будя
с вълшебния глас на гълъбица.
Поисках от времето да ми даде
още много мигове вълшебни
И да спре в онези мигове блажени
Когато Рая на Земята слиза.
Моля най накрая теб
Позволи ми да те обичам!
Щастието е топло одеяло.
Прегърни ме и да се завием.
Помолих утрото да ми даде
от своята бодрост,от своята свежест.
От нежната си утринна роса,
за да мога да му се наситя.
Помолих от слънцето да ми даде
от своята енергия лъчиста,
за да мога да светя през нощта,
само светлина да виждам.
Помолих вятъра да ми даде
от своя дъх, гальовен повей.
Косите си със него да закича.
Да вплета в тях всеки спомен.
Помолих гълъба да ми даде
от своя глас на нежна птица.
Всяка сутрин да се будя
с вълшебния глас на гълъбица.
Поисках от времето да ми даде
още много мигове вълшебни
И да спре в онези мигове блажени
Когато Рая на Земята слиза.
Моля най накрая теб
Позволи ми да те обичам!
Щастието е топло одеяло.
Прегърни ме и да се завием.
Поема
П О Е М А
за мухата,паяка,щуреца,мишката,вя
Какво!?Аз!?...Сатира да пиша!?
Какво е туй?Защо така?
Природата е моята стихия.
Тишината и Любовта...
Но добре,че за несгодите си
искам да забравя,
и ето на,
за да се позабавлявам
ще пропиша,
щом казвате,и сатира...
Със чувство пиша за нещата,
но кое да усмея аз сега.
Налях си бира и зачаках,
зачаках да подейства тя.
Я, ето муха във бирата ми влезе...
Да я махна!?Да я смачкам на часа!?
О не!Не си мислете...
Та колко ще ми изпие, таз мъничка душа...
Как от бирата си да я махна.
Как да пие да не й позволя,
като и тя сигурно иска да забрави,
като мен, че е нещастна муха.
Пък и паяк в банята ми мрежа
от дни усилено плете.
Как да го убия,как да го изселя,
като не ми дава просто сърце.
Та нали там много скоро
ще имам полза от това,
ароматизатора си "Роза",аз ще закача.
Щурец във спалнята ми влезе
и свири неуморно там.
Какво от туй,че ще пробие
една-две дупки във чаршафа стар.
От стаята си няма да го гоня.
Навън аз няма да го изнеса.
Така безплатно музика ще слушам
и тока скъп няма да хабя.
Мишчица за съквартирант си имам,
но все не мога да й угодя.
Уж сиренце й слагам там до скрина,
а тя си се чувства,като у дома.
И от мюслито ми снощи взе си,
и от розовия сладолед...
Но как да кажа аз иди си
във този зной,във този пек!?
И прозореца на вятъра отворих
да влезе и той у дома...
Нищо, че ще ми разхвърли
листите със стихове,писма.
От вкъщи вятъра няма да изгоня
не искам да го укротя...
Той е "виновен"за моя полет.
С него до край ще летя.
И пак не стана сатирично,
а житейско,истинско,лирично...
Да се радваме на малките неща
е посланието ми към света.
Създателя у дома си приюти
мушици,паяци,щурци...
От слънцето си отчупи
не,няма да те изгори.
От вятъра със шепите вземи
не няма да те напраши.
Косите си със тях сплети
и дома ти ще се озари.
След туй... поспри и се отпусни!
Слез долу... и се настани!
Започва филма...затвори очи!
Главния герой си Ти!
за мухата,паяка,щуреца,мишката,вя
Какво!?Аз!?...Сатира да пиша!?
Какво е туй?Защо така?
Природата е моята стихия.
Тишината и Любовта...
Но добре,че за несгодите си
искам да забравя,
и ето на,
за да се позабавлявам
ще пропиша,
щом казвате,и сатира...
Със чувство пиша за нещата,
но кое да усмея аз сега.
Налях си бира и зачаках,
зачаках да подейства тя.
Я, ето муха във бирата ми влезе...
Да я махна!?Да я смачкам на часа!?
О не!Не си мислете...
Та колко ще ми изпие, таз мъничка душа...
Как от бирата си да я махна.
Как да пие да не й позволя,
като и тя сигурно иска да забрави,
като мен, че е нещастна муха.
Пък и паяк в банята ми мрежа
от дни усилено плете.
Как да го убия,как да го изселя,
като не ми дава просто сърце.
Та нали там много скоро
ще имам полза от това,
ароматизатора си "Роза",аз ще закача.
Щурец във спалнята ми влезе
и свири неуморно там.
Какво от туй,че ще пробие
една-две дупки във чаршафа стар.
От стаята си няма да го гоня.
Навън аз няма да го изнеса.
Така безплатно музика ще слушам
и тока скъп няма да хабя.
Мишчица за съквартирант си имам,
но все не мога да й угодя.
Уж сиренце й слагам там до скрина,
а тя си се чувства,като у дома.
И от мюслито ми снощи взе си,
и от розовия сладолед...
Но как да кажа аз иди си
във този зной,във този пек!?
И прозореца на вятъра отворих
да влезе и той у дома...
Нищо, че ще ми разхвърли
листите със стихове,писма.
От вкъщи вятъра няма да изгоня
не искам да го укротя...
Той е "виновен"за моя полет.
С него до край ще летя.
И пак не стана сатирично,
а житейско,истинско,лирично...
Да се радваме на малките неща
е посланието ми към света.
Създателя у дома си приюти
мушици,паяци,щурци...
От слънцето си отчупи
не,няма да те изгори.
От вятъра със шепите вземи
не няма да те напраши.
Косите си със тях сплети
и дома ти ще се озари.
След туй... поспри и се отпусни!
Слез долу... и се настани!
Започва филма...затвори очи!
Главния герой си Ти!
Сън
Сън
Когато идваш вечер във съня ми,
ще залостя прозорци и врата...
И ще се помоля тихо пак в съня ми,
да си тук...до мен и на сутринта...
И когато слънцето почука
и отлости моя Ден
нека...моля се..., да си тука,
остани завинаги при мен...
А когато вятъра задуха,и с трясък
отвори прозореца ми овехтял...
Погледни ме в очите и остани тука,
при мен във плен на вятъра и на съня.
Ще подишам в устните ти зажаднели
Ще усетя аромата на утринна роса...
Ще изрисувам профила ти с цвете,
ръката си във твоята ще преплета...
...И деня ще бъде тъй прекрасен
ще се изпълни с истинска любов.
Любов от вечността желана...
Даже утрото и вечерта ще се слеят във едно.
Когато идваш вечер във съня ми,
ще залостя прозорци и врата...
И ще се помоля тихо пак в съня ми,
да си тук...до мен и на сутринта...
И когато слънцето почука
и отлости моя Ден
нека...моля се..., да си тука,
остани завинаги при мен...
А когато вятъра задуха,и с трясък
отвори прозореца ми овехтял...
Погледни ме в очите и остани тука,
при мен във плен на вятъра и на съня.
Ще подишам в устните ти зажаднели
Ще усетя аромата на утринна роса...
Ще изрисувам профила ти с цвете,
ръката си във твоята ще преплета...
...И деня ще бъде тъй прекрасен
ще се изпълни с истинска любов.
Любов от вечността желана...
Даже утрото и вечерта ще се слеят във едно.
Картина /на твореца в мен/
Картина
на твореца в мен
Нарисувай ми,художнико,сълза!
За да изплача живота си със нея.
Да я изтрия след това
и мъката ми да изтлее.
Нарисувай ми,художнико,ръка!
Да погаля света със нея.
Да погали и той мен след това...
Нали закон неписан има,
каквото правиш двойно те постига.
Нарисувай ми художнико,крила!
Крила на пеперуда,тънкокрили.
Да литна на високо и след това
в картините ти да се скрия.
Нарисувай ми,художнико, уста!
Нежни,жадни устни ми нарисувай.
За да мога нежни думи да мълвя.
За да мога страстно да целувам.
Нарисувай ми,художнико, врата!
Врата на пътя ми,ми нарисувай.
А зад нея... светлина...
Без ключалка...ще се отваря се с душа.
Позволи ми,художнико,сега
четките да ти измия,
да ги прибера след това,
за да имаш време, сега към края...
Да хванеш моята ръка
и с моите крила да полетим.
Да минем заедно през моята врата,
там...от другата страна
и във светлината да попием.
на твореца в мен
Нарисувай ми,художнико,сълза!
За да изплача живота си със нея.
Да я изтрия след това
и мъката ми да изтлее.
Нарисувай ми,художнико,ръка!
Да погаля света със нея.
Да погали и той мен след това...
Нали закон неписан има,
каквото правиш двойно те постига.
Нарисувай ми художнико,крила!
Крила на пеперуда,тънкокрили.
Да литна на високо и след това
в картините ти да се скрия.
Нарисувай ми,художнико, уста!
Нежни,жадни устни ми нарисувай.
За да мога нежни думи да мълвя.
За да мога страстно да целувам.
Нарисувай ми,художнико, врата!
Врата на пътя ми,ми нарисувай.
А зад нея... светлина...
Без ключалка...ще се отваря се с душа.
Позволи ми,художнико,сега
четките да ти измия,
да ги прибера след това,
за да имаш време, сега към края...
Да хванеш моята ръка
и с моите крила да полетим.
Да минем заедно през моята врата,
там...от другата страна
и във светлината да попием.
Ти намери ключа
Да, заключено беше...
и празно беше в мен.
А ключа въргаляше се във прахта...
И само студ повяваше отнякъде,
течение от онзи,вятъра...и мъгла.
Ти ли си?!
Недей да чукаш.
Влизай, нали си у дома.
Сърцето ми е твое!
Ти намери ключа.
Ти го отърси от пепелта.
Сега е пълно и туптящо.
Разпръскващо искри...Като Феникс...
Влизай,а ключа...го изхвърли,
няма да ми трябва вече.
Отвори слънцето да влезе
и ябълков цвят да завали.
С пеперудени крила да литнат към мен
безброй мечтани,топли дни.
Прегърни ме,че ми е студено.
Разположи се удобно в моя дом.
Пред камината на Новото време.
Във вечността наречена Любов.
и празно беше в мен.
А ключа въргаляше се във прахта...
И само студ повяваше отнякъде,
течение от онзи,вятъра...и мъгла.
Ти ли си?!
Недей да чукаш.
Влизай, нали си у дома.
Сърцето ми е твое!
Ти намери ключа.
Ти го отърси от пепелта.
Сега е пълно и туптящо.
Разпръскващо искри...Като Феникс...
Влизай,а ключа...го изхвърли,
няма да ми трябва вече.
Отвори слънцето да влезе
и ябълков цвят да завали.
С пеперудени крила да литнат към мен
безброй мечтани,топли дни.
Прегърни ме,че ми е студено.
Разположи се удобно в моя дом.
Пред камината на Новото време.
Във вечността наречена Любов.
За Времето
Отмерваме времето с месеци и дни...
Отброяваме часове, минути и секунди.
Фамилиарно,механично и с тъга...
...Оправдаваме се с миналото
и се крием във бъдещето...
Живота ни повлича ей така,
под махалото на времето и
в междукрачието на света...
забравили, че единствен е Мига.
Отброяваме часове, минути и секунди.
Фамилиарно,механично и с тъга...
...Оправдаваме се с миналото
и се крием във бъдещето...
Живота ни повлича ей така,
под махалото на времето и
в междукрачието на света...
забравили, че единствен е Мига.
Душата знае
Затварям очи и усещам
аз съм тук... себе си...
Затвори очи и усети
ти си там ...себе си...
Ухание на светлина съм.
вдишвам се и светя...
Ухание на светлина си...
Вдишай... да посветим.
Аз съм Ти,а ти си Аз...
в без края на началото.
Въздъхни и се отпусни.
Душата чувства...
Душата знае...
аз съм тук... себе си...
Затвори очи и усети
ти си там ...себе си...
Ухание на светлина съм.
вдишвам се и светя...
Ухание на светлина си...
Вдишай... да посветим.
Аз съм Ти,а ти си Аз...
в без края на началото.
Въздъхни и се отпусни.
Душата чувства...
Душата знае...
Топло утро
Събуди се светът
и аз със него протягам
сънено ръце.
Тих ветрец в ухото ми шепне
- "Добро утро! Здравей, мило дете!"
Тополата ми маха
със зелените си вейки,
а ручеят се пени с весел смях
и славеят на клонката люлей се,
кат извива кръшен глас.
Слънцето протяга топли длани
и ме гали по косите.
Зайче слънчево подскочи
и ми светна във очите.
Утро слънчево, прекрасно.
Утро, пълно с топлина.
Ах, как искам да си вечно,
вечно, както в песента!
и аз със него протягам
сънено ръце.
Тих ветрец в ухото ми шепне
- "Добро утро! Здравей, мило дете!"
Тополата ми маха
със зелените си вейки,
а ручеят се пени с весел смях
и славеят на клонката люлей се,
кат извива кръшен глас.
Слънцето протяга топли длани
и ме гали по косите.
Зайче слънчево подскочи
и ми светна във очите.
Утро слънчево, прекрасно.
Утро, пълно с топлина.
Ах, как искам да си вечно,
вечно, както в песента!
Утро
Днес утрото не закъсня,
стана рано и... се прозя.
Среса си лъчите чисти,
протегна се и засия...
Обля ме със прегръдка нежна.
Усука се около мен.
Усмихвам се, запленена,
на Него, новия слънчев ден.
стана рано и... се прозя.
Среса си лъчите чисти,
протегна се и засия...
Обля ме със прегръдка нежна.
Усука се около мен.
Усмихвам се, запленена,
на Него, новия слънчев ден.
Обещание
Обеща ми морски залез
Пътека лунна светлина
И топъл пясък под краката
И нежен бриз във моята коса
Обеща ми полъх нежен
Гальовен дъх по моята коса
Водопод от ласки да се стича
и да тръпне моята снага
Обеща ми да ми шепнеш
Вълшебни думи във нощта
И роклята ми да постелеш
За да легна в теб сега
Прегърни ме че ми е студено
Притисни ме силно в теб сега
Да усетя дишането учестено
И ръцете силни бродещи по мен
Обещай ми да застинем
Да останем завинаги така
Да няма изгрев светлина...
А само пътеката на Старата луна
Пътека лунна светлина
И топъл пясък под краката
И нежен бриз във моята коса
Обеща ми полъх нежен
Гальовен дъх по моята коса
Водопод от ласки да се стича
и да тръпне моята снага
Обеща ми да ми шепнеш
Вълшебни думи във нощта
И роклята ми да постелеш
За да легна в теб сега
Прегърни ме че ми е студено
Притисни ме силно в теб сега
Да усетя дишането учестено
И ръцете силни бродещи по мен
Обещай ми да застинем
Да останем завинаги така
Да няма изгрев светлина...
А само пътеката на Старата луна
Да откриеш себе си
Да откриеш Себе си
Мъглата се беше настанила във вечерта.Притихнала,се беше сгушила и бавно поглъщаше влажния ми поглед.Изпотените стъкла ме притискаха и всичко ставаше все по непрогледно и дълго.Побиваха ме тръпки от студ и влага и от... онова....скритото,безцветното,
Само старата ми жилетка, ми беше останала,само тя имаше цвят и мирис-червен и прашен.Вкопчих се в нея,вехтата...и я разкопчах,не че ми беше топло,а за да прегърна Мъглата,а с нея и Вечерта,и
Студа, и Влагата,и Болката, и Празнотата, и Страха...Приех ги, за да ги стопля и изсуша,друго не ми беше останало.Мъглата криеше сълзите ми,вечерта криеше страха ми,а студа и влагата ме караха да се загръщам и още по силно да се притискам и сгушвам в Тях. Хранех ги със сълзите си и чувствата си.Добре им беше при мен и тогава извикаха Времето.А то се настани удобно и започна да отброява минути,седмици,месеци,години,е
приех,загърнах го с жилетката си,за да поспре и да си почине, и го
хранех с Търпение.
Така неусетно ги обикнах...и Вечерта,и Мъглата,и Студа, и Влагата,и Болката,и Страха,и Времето...
Един ден съблякох старата си червена жилетка, за да я отърся от прахта и тогава...тогава усетих топлина.Топлината, която идваше от сърцето ми.За един миг всичко се преобрази.Мъглата се превърна в завесата,която като се вдигне виждам светлината на деня.Студа и влагата ме карат да усещам топлината от сърцето ми още по силно.А страха и болката ми откриха магията на настоящия момент и усмивката.Сгънах жилетката,бях й простила.Благодарих на всички...и на Вечерта,и на Мъглата,и на Студа, и на Влагата,и на Болката,и на Страха,и на Времето...... и ги дадох на Миналото.
Страданието ми се превърна в Красота,а Празнотата в Слово... Красотата в Състрадание,а Словото в Благодарност...с една дума всичко се разтвори в Любовта,която е истинската природа на човека и на всичко,което го заобикаля,за да му помогне да открие Себе си.
Мъглата се беше настанила във вечерта.Притихнала,се беше сгушила и бавно поглъщаше влажния ми поглед.Изпотените стъкла ме притискаха и всичко ставаше все по непрогледно и дълго.Побиваха ме тръпки от студ и влага и от... онова....скритото,безцветното,
Само старата ми жилетка, ми беше останала,само тя имаше цвят и мирис-червен и прашен.Вкопчих се в нея,вехтата...и я разкопчах,не че ми беше топло,а за да прегърна Мъглата,а с нея и Вечерта,и
Студа, и Влагата,и Болката, и Празнотата, и Страха...Приех ги, за да ги стопля и изсуша,друго не ми беше останало.Мъглата криеше сълзите ми,вечерта криеше страха ми,а студа и влагата ме караха да се загръщам и още по силно да се притискам и сгушвам в Тях. Хранех ги със сълзите си и чувствата си.Добре им беше при мен и тогава извикаха Времето.А то се настани удобно и започна да отброява минути,седмици,месеци,години,е
приех,загърнах го с жилетката си,за да поспре и да си почине, и го
хранех с Търпение.
Така неусетно ги обикнах...и Вечерта,и Мъглата,и Студа, и Влагата,и Болката,и Страха,и Времето...
Един ден съблякох старата си червена жилетка, за да я отърся от прахта и тогава...тогава усетих топлина.Топлината, която идваше от сърцето ми.За един миг всичко се преобрази.Мъглата се превърна в завесата,която като се вдигне виждам светлината на деня.Студа и влагата ме карат да усещам топлината от сърцето ми още по силно.А страха и болката ми откриха магията на настоящия момент и усмивката.Сгънах жилетката,бях й простила.Благодарих на всички...и на Вечерта,и на Мъглата,и на Студа, и на Влагата,и на Болката,и на Страха,и на Времето...... и ги дадох на Миналото.
Страданието ми се превърна в Красота,а Празнотата в Слово... Красотата в Състрадание,а Словото в Благодарност...с една дума всичко се разтвори в Любовта,която е истинската природа на човека и на всичко,което го заобикаля,за да му помогне да открие Себе си.
Абонамент за:
Публикации (Atom)